Към съдържанието

Преместването. Или заповядайте на portokalena.com

август 9, 2012

Скъпи ми приятели и читатели 🙂

Имам голямото удоволствие да ви съобща, че блогчето се премества на нов собствен и по-портокалов домейн: portokalena.com 🙂

Приканвам ви да го разгледате и да подновите събскрипшъните си за него (ако желаете де).

Оттук ви пожелавам много цветно лято, и ви чакам там 🙂

На фест като на фест. Или защо ще ходя и тази година на Спирита?

юли 31, 2012

На фона на всички протести, атентати и размирици, аз като никога реших да не мрънкам за отчайващото състояние на България и безкрайната малоумщина на властта и медиите. Напук, в лятото на нашето недоволство, си обещах да мисля само за хубави неща и да се отдам на приятни изживявания, доколкото е възможно. Тъй че никой да не очаква от мен мрачни писания и какви ли не ужасии и ужасони в крак с времето и събитията. Само слънце, музика и море.

Като едно дългогодишно групи, успях и тази година да си запълня програмата с концерти и фестивали. Преди седмица бях на Exit (за което ще пиша по-късно), а след седмица ще ходя за пореден път към Спирита. Както всяка година. Без изключение. Е, може би само с едно.

Spirit of Burgas се превърна като традиция за мен още от първата му година, когато плажът пред сцената бе полу-празен, спахме по коли и полянки, мобилните оператори имаха обхват по време на концертите, а Наско беше барман. Та оттогава-насам, въпреки че всичко това се промени, аз все съм там. Всички останали също.

Има нещо перверзно и почти фетишистко в това изживяване, наречено „Спирит-а”. Тръгването на юруш от София, оплетената организация с хора и коли, нахлуването на хуните във фестивалната зона, далаверите с пасовете и гривничките, ръчкането, мушенето, подвикването, подсвиркането и идиотското жестикулиране при вида на познати (които са навсякъде, все пак цяла София е там), чакането, причакването, изчакването, под- над- пред- зад-чакването и уговарянето на срещи тук и там от коя ли не страна на сцената, смс-ите, които идват с закъснение и обажданията, за които няма обхват. Всичко това ми къса нервите.

А квартирите? О, не, само не квартирите! Бургас се пука по шевовете и ние никога не успяваме да се организираме овреме с намирането на квартири и хотели. Нивгаш откакто фестивалът съществува. Помня, май беше втората година на Спирита, и ние пак бяхме безпризорни до последния момент. Единственото място, което все още имаше свободни места бе „хотел” Атлантик (моля, забележете къде поставям кавичките) до пристанището. Отвратителна и мръсна соц-дупка, в която хлебарките и мишките водеха война за надмощие, а по стените имаше кафяви петна. Не, не искам да знам от какво, нито защо. Някой тогава отбеляза, че навремето моряците си водели там курви.. Не знам кое ми беше по-гнусно: да спя на тези легла, въпреки че внимателно се бях увила в спалния ми чувал и гледах и косъм от косата ми да не излиза от защитената зона, или да се къпя в тези бани, стараейки се да не докосна нищо друго освен водата.

Същата тази година Бургас бе опустошен. След втората нощ на фестивала прекарахме близо час и половина в търсене на нещо за хапване, обикаляйки центъра и околностите. Неуспешно. Когато влезнахме в OMV (последната спасителна инстанция), то бе страховито празно, сякаш стадо слонове бяха преминали в галоп и опоскали всички рафтове на бензиностанцията. Попитахме дали има останали сандвичи, а касиерката с подивял от ужас поглед ни съобщи:

– Всичко изядоха, и дъвки даже не ни останаха..

Нищо не може да замени тези усещания и, искам – не искам, приемам, че и тази година доброволно ще се подложа на тях. Ако не беше Спирит-а, аз никога нямаше да се озова в Бургас онова лято на 2008, с кола на паркинг и без никакви пари за бензин и храна, абсолютно сама и неориентирана. И нямаше да се сетя да звънна на Ивко, който да ме спаси, и нямаше да прекараме суперските 3 фестивални дни, и да подскачаме на Asian Dub Foundation, и да се реем на Bonobo. И нямаше да станем толкова добри приятели и да ни се случат толкова много неща. А какво бих правила без това природно чудо, това цвете невиждано, тази пеперудка пъстрокрила, тази мелодия от звуци, наречена Ивайло?

И ако не бях отишла и следващите години, как щях да се виждам с любимата ми Марта, която се връща от Франция само за по една седмичка всяко лятото? Как щях да се запозная с толкова много нови хора и да се виждам с толкова много стари познайници, да прекарам толкова прекрасни моменти и да изгледам толкова много Бургаски изгреви? Как щях да видя любимите ми групи на едно място, и то на плажа? И бирата щеше ли да е толкова вкусна следобеда на Градина, ако не съм подскачала и пяла (добре де, крещяла..) цяла нощ преди това? Ех, сантименти, сантименти…

Но на фестивал, като на фестивал. Честно, нямам търпение да отида и тази година. Пак не знам с какво ще стигна до Бургас, пак нямаме квартира, а и не знам дали ще имам пари. Но поне имам билет. Prodigy и Korn са ми детска мечта, а останалият line-up си е просто екстра. Сигурно и всички вие ще сте там. Всъщност всички са там. И ще се засечем.

Хайде, до тогава 🙂

Ай лайк

юни 1, 2012

Историята започва така: седим си вчера с една приятелка, няма да кажа коя, и вечеряме на едно местенце, няма да кажа кое.

След двучасово бъбрене и споделяне на какви ли не абсурди и щуротии, които са ни се случили, оплюване както на мъжкия, така и на женския пол, отново стигаме до заключението, че нещата са изначално грешни, ние сме упорити и непреклонни кучки и че единственото, което може да направим в отговор на гадостта и глупостта по света, е да теглим една майна на всички и да си живеем както до сега.

По време на този нелеп за чужди уши разговор, откровено изпълнен с какви ли не извращения и  стоманени феминистки аргументи, сервитьорът с интерес се навърташе около масата ни. Чат-пат пускаше от тези тъпи бъзици, на които се смееш, само защото ти е неудобно да не се, след което отговаряш по същия тъп начин и на свой ред другите се засмиват насилено.

Разбира се, че обсъдихме и сервитьора на бързо, опитахме се да разгадаем енигматичната му личност и го определихме като „Абе става, не е зле“. Преди тръгване от местенцето, което няма да ви кажа кое е, успях да убедя приятелката ми, която няма да ви кажа коя е, да си остави номера на телефона, написан на салфетка. Ей така, за приключението, какво пък толкова. След това излезнахме бързо и се пренесохме в друго заведение.

След 15 минути тя получи първия смс. Ах, как обичам, как истински обичам тези женски разговори, в които се четат смс-и и се мислят отговори с часове. Вярвайте ми, смс-ите, които 2 момичета могат да измислят заедно, нямат равни по оригиналност и креативност, по игра на думи и смисли, те са смс поезия, смс философия, смс катарзис.

След интензивната размяна на няколко подобни смс-а, когато вече бе назряло времето той да я покани на среща, блекберито отново извибрира в отговор. Приятелката ми се облещи и изпадна в порив на смях, подавайки ми телефона си:

– Е, Аля, кажи честно, това нормално ли е?

Погледнах в екрана, а там стоеше следното нещо на шльокавица:

„Sladurche, ti imash li licekniga?“

Трябваше ми малко време, за да осъзная какво точно прочитам.

– Лицекнига е фейсбук.. – казва тя през смях, опитвайки се да ме избави от потреса. – Това нормално ли е, кажи? – попита отново, проверявайки дали и моята реалност разчита съобщението по същия начин като нейната.

– Ми.. не е нормално. Леле, накъде върви светът.Image

Известно време се чудихме как да отговорим на тази простотия, обмисляхме варианти от рода „Ne, no mi pishi na goreshtata poshta (hotmail)“, „Sladurche, nameri me po g-tochkata na poshtata mi (gmail)“, и какво ли още не.

Най-накрая приятелката ми реши да не отговаря…

 

Преходът на баба Илийца: от една Българка към една Гражданка

май 9, 2012

Напоследък нашумяха няколко различни казуса, които обостриха обществените сетива и за пореден път настроиха хората едни срещу други. Проблемът с бездомните кучета, почистването на България за един ден, а сега и настоящият пети подред София Прайд (повсевместно известен като „Гей Парад”) са само няколко теми от многото. Но всички те могат да бъдат поставени под общ знаменател, а той е този на конфликтa между българите-Българи и българите-Граждани.

Първите са онези българи още от времето на баба Илийца, онези патриоти, онези хора от и на народа, готови да излезнат на оръжие, да влезнат в бой, да колят и да бесят тиранина, да заговарят тайно в късните часове на нощта и да нападат душманите изневиделица. Те, от романи и разкази знаем, имат не твърде развита емоционалност, но силен дух, както и изключително физическо съществуване. Те обичат да ядат и да пият. Те са смели и всеотдадени на идеала, а той за тях е един – „Свобода или смърт”.

Тези българи са заслужили уважението на народа, преборили са се, досущ баба ни Илийца, с кола на Игото, както донякъде и този на социализма. Затова са се превърнали в модел за героизъм и достойнство, насаждан ни от тогава още в началното училище.

Днес, през 21ви век, когато вече иго и режим не съществуват по нашите земи, тези полу-митологични българи продължават да се борят ли, борят за своята България. Те се борят срещу всичко, което би навредило на просперитета и спокойствието им. Борят се срещу политическите тирани, европейските и световни тирани, медийните тирани, обществените тирани, етническите тирани, сексуалните тирани, екологичните тирани, или срещу всички останали, които по някакъв начин биха им попречили на борбата. Средствата за борба, поради напредналия характер на глобализиращото се общество, са видоизменени. Борбата в повечето случаи е вербална – тези българи псуват в интернет (както преди са правили в кръчмата) и недоволстват от „подтисниците им”. Понякога недоволството и бунтът прерастват и във физическа гневна разправа: случва се да дочуем за някой пребит или убит хомосексуалист, за нощна хайка за отравяне на кучетата, и т.н. Българите-Българи се противопоставят фронтално и търсят бързото и радикално решение, аргументирайки позицията в името на онази отдавна несъстоятелна „чиста и свята Република“. В конкретния случай – република чиста от кучета, от хомосексуалисти, или просто република чиста, но не почистена за един ден.

Вторият тип българи, българите-Граждани, също се бори непрекъснато. Но той се бори не за свобода или смърт, а за права. За човешки и граждански права. Българинът-гражданин се бори не само за своята България, такава каквато на него си му харесва, а за една достъпна България и за тези, които не могат сами да се преборят. За слабите, различните, безправните. Той се бори за кауза. Неговата борба е гъвкава и физическа сила рядко се използва, а средставата са упорството, отдадеността, образованието, и насърчаването на общественото пробуждане. Българинът-Гражданин мисли за проблема в корените му, той мисли дълго и вижда в бъдещето. Той обсъжда, чете и търси. Той се бори методично, последователно, критично.

Българинът-Гражданин е наследникът на българина-Българин в една епоха, в която вече не се говори за държави-нации, а за граждани на света. Имайте доверие на този българин, той ще е героят на новото време. Не го плюйте, не го мразете, не го гонете. Помогнете му в борбата, както навремето баба ни Илийца е помогнала на Ботевите четници.

Някои неща, които не трябва да се правят преди важна среща

май 2, 2012

Всеки от нас се е сблъсквал със стреса преди важна презентация, изпит, интервю за работа, среща с клиент или просто среща с някакъв ясен или неясен обект на желанието си.
Тези, които казват, че винаги са били спокойни и никога не са се притеснявали за нищо, са долни лъжци и мерзавци. Но е факт, че хората боравят по различен начин със стреса. Та затова реших да изброя тук някои неща, които може да ви повлияят преди важния момент. Неща, за които обикновенно не мислим и после съжаляваме.

Дрехите
Хубаво е да изберем дрехите си ден или поне няколко часа преди срещата. Под влияние на стреса е възможно да се зароди феноменът „Ауууу, ами сега какво да облека?”, чието най-силно изявление е изнервената смяна на сто различни блузи, ризи, костюми и какво ли още не от арсенала с дрехи. Резултатът може да е неприятен – спираме се на комбинации, които до сега не сме изпробвали и които лесно могат да минат за „безвкусни”.
Не случайно известни презентатори се появяват пред широката им публика в удобни дънки и тениска – в моменти на стрес контролът върху тялото е изключително важен. Ако през цялото време костюмът ни стиска, или се притесняваме дали коремът ни е изкочил, или дупето ни изглежда голямо, това със сигурност няма да мине незабелязано от другите. По-добре да се заложи на комфорта и увереността, която той носи.

Обувките
Разбира се, че е много по-естетически издържано да си сложите новите готини и лъснати обувки. Преди това обаче задължително ги пробвайте и вижте дали са удобни. Много е кофти по средата на важния момент да ви стиснат обувките и мисълта ви да се концентрира върху физическата болка.

Корекциите в последния момент
Признайте си, случвало ви се е точно преди важния момент да се погледнтете в огледалото и на лицето ви да забележите пъпка, или черна точка, или какво ли още не. Звучи тъпо, но.. не го пипайте, не го изстискайте, и в никакъв случай не пречинявайте болка на лицето си! Прикрийте колкото можете с грим, а каквото не можете – оставете така. По добре с черна точка на носа, отколкото със следи от нокти. Така де…

Косата
Поради абсолютно същите причини, не правете експерименти с косата си преди важната среща. Ако по принцип си ходите при Верчето от салона в съседния вход и сте доволни от нея, не се завтичайте при Капанов, или някъде си в последния момент. Шансът да не харесате новата подстрижка е доста голям. И още нещо: фризьорите са умни животни. Те подушват страха и страса и се възползват от него. С тях трябва да се работи с твърда ръка и да не им се позволява да правят с вас всичко, което ви предложат, за да не ви окепазят.

Гримът
Тази част е по-скоро за женския пол . Скъпи момичета, не забравяйте – под натиска на стреса ръката ви може да се разтрапери и да се наложи да нанасяте грима си поне няколко пъти, докато резултатът не стане приемлив. Случвало ми се е, когато трябва да правя корекции в последния момент, ръката ми така да се разтрепери, че очната линия да се превърне в най-големия ми враг. Ако ви се случи и на вас – помолете някой да ви помогне, или ходете без грим. Натуралното винаги е готино. Е, освен ако не сте ужасен крокодил..

И като за край – дори и да сте най-големият темерут и хич да не обичате да общувате или и да се сблъсквате с подобен стрес – не бойте се. Първата стъпка е да си направите блог, в който да давате съвети на другите хора как да превъзмогват стреса, това много помага за осмислянето на нещата.
Шегувкам се, разбира се.

История от тази сутрин

април 19, 2012

Днес сутринта, докато си разхождах кучето (Спокойно, не ми се нахвърляйте на тази тема, кучето ми е клубно, чипирано, минало дресировка и всичко по реда си) се сблъсках с поредната парадоксална ситуация. Прибирам му аз изпражненията в едно пликче, нали не искаме да мърсим след себе си, и се запътвам към кофата за боклук. А там стои старец и бърка в нея. Българин, не циганин.

Приближавам към кофата леко смутено: как така да изхвърля едни кучешки лайна на място, в което този човек бърка с голи ръце и си търси прехраната? Да де, ама това е единствената кофа наоколо, ако не ги изхвърля сега, ще си ги нося до вкъщи.

Адски неудобно се почувствах. За момент в главата ми изплува изречението „Аз ще изчакам вие да свършите с ровенето, и тогава ще ги изхвърля, за да не ви преча“, добре че обмислих колко абсурдно ще прозвучи и се спрях. Толкова неудобно ми стана, а на човечеца – двойно. Подминах кофата и реших да си вървя с лайната в ръка. Сега като се замисля трябваше да му предложа пари. Или да му купя закуска. Или просто да направя нещо. Но на момента се почувствах толкова фрустрирана, че не успях да реагирам. Тъпо…

Във Франция познавах една девойка, която си опаковаше сандвичите в розови нарисувани пликчета за кучешки изпражнения, които спокойно можеш да намериш във всяка градинка. Тук, братче, във всяка градинка можеш да намериш пенсионер, ровещ в сивия контейнер за боклук, търсещ парче сандвич.

Да спориш с идиот

април 13, 2012

Спорът с някого е „като кутия с шоколадови бонбони” – никога не знаеш какъв опонент ще ти се падне. Много лошо е, ако ти се падне Идиот. Но по-лошото е, че докато разбереш, че спориш с Идиот, вече е твърде късно и връщане назад няма.

Предупреждение: изрично подчертавам, че този блогпост не се отнася за споренето между гаджета, съпрузи (там, знаем, жената а приори е по-права и по-равна), роднини, приятели и спорове от тип „Ти мени уважааш ли ма”.

Ето как се разбира, че спориш с Идиот.

  1. Целта на спора

Целта на спора за мен в перфектното му агрегатно състояние би била разрешаването на даден проблем или стигането до консенсус по определен въпрос, взимайки предвид информациите и становищата, въведени в спора. Това, разбира се, рядко се случва.

В течение на спора се усещам, че докато аз идеалистично се боря за някаква си обща истина, то Идиотът силно вярва, че истината е само една и тя е неговата. Идиотът е повелителят на Бялото и Черното.

  1. Аргументите

Винаги се опитвам да използвам рационални аргументи, които да подпра на колкото се може повече достоверни източници и доказани факти. А  Идиотът циклофренично се върти около някакви митологични фрази, за които той вярва, че магически ще го направят да изглежда и умен, и прав. Ето част от тях: „По телевизията казаха”, „В Телеграф пишеше”, „В Европа така се прави”, „По света …, а у нас…”.  

Знайте, чуете ли тези аргументи, приключвайте спора и бягайте на далеч.

  1. Връзката и съдържанието

Всеки спор има два елемента: Съдържанието на спора, което е темата му и информациите, които встъпват в него, и Връзката между участниците в спора, която е контекстът на техните отношения, житейската им история и его. Пример:

Докато аз концентрирано работя върху съдържанието на спора, опитвайки се да създам ядлива за Идиота обосновка на тезата ми, то той ми вика:

– Бе, ти така говориш, щото си грозна и тъпа. Те само такива като тебе така мислят.

Гледам го какъв е шушлек и ми иде така да го нахраня право в разкривените му свински очички, но се сдържам – няма да проговарям на Идиотски.

  1. Тонът

Друга забележителност на спора с Идиот, е че той обожава да слуша себе си. Затова в моменти на прилив на адреналин в идиотската му глава, той пламва и избухва в словесен порой. Започва да вика:

–         Не ме прекъсвай бе, не ме прекъсвай, аз говоря!

–         Ама моля те, говори, не те прекъсвам, слушам те! – казвам с усмивка.

–         Пак ме прекъсваш, ма!

Поемам въздух и затварям очи за секунда. Представям си как точно в този момент на Идиота му се случва нещо много лошо, като например да го прегази валяк, да му падне пиано на главата, или нещо подобно.

Естествено, когато идва време отново легитимно да проговоря, Идиотът започва да ме прекъсва на всяка втора дума, а в моментите, в които просто ме вкарва в ступор нагло пита „Мълчиш, а, няма какво да ми кажеш, нали?“

  1. Продължителността 

Безкрайна. Идиотът може да спори, докато светът не свърши, или не изтощи физическата енергия на опонента му и той просто се предаде от отчаяние. Идиотът обаче не се уморява, инертно повтаря едно и също без да направи никакво усилие да чуе и разбере другия. Като развален грамофон, който стърже по плочата. По време на спора се замислям дали той осъзнава, че от половин час нарежда едни и същи думи (дори не се опитва да парафразира).. Но настървеността му ми показва, че той наистина се взима на сериозно.

  1. Ефекта

Ефект – никакъв. Накрая се чудя дали Идиотът наистина е толкова голям идиот, че дори не може да разбере, че е идиот. И ако е така, кой е Идиотът? Аз или той? Най-вероятно съм аз.

Но докато аз се усъмнявам в собственото си съществуване и си давам сметка, че си губя времето с това Нещо, То продължава да бучи. Иде ми да му тегля една дълга сръбска, забърквайки в нея членове на семейството му, за които той дори и не подозира, че съществуват. Но свърх-Азът ми се обажда на време и ме възпира, защото ако го направя Идиотът ще спечели, тъй като ще е успял да ме изкара извън нерви. Затова почти гальовно му благодаря за приятната дискусия и му пожелавам хубав и слънчев ден.

Отдалечавам се, а всичко в мен крещи и се моли на боговете за справедливост.

Ако още не ви се е налагало да спорите с Идиот, това означава, че или сте големи късметлии, или вие сте били Идиотът. А ако се интересувате как би изглеждал спор между двама или повече Идиоти, просто изгледайте някой дебат между българските ни политици и държавници. Няма по нагледен пример от това.

За манипулативния журнализъм и кучешката драма

април 7, 2012

Преди малко свърши поредният предрешен спор в “Почивна станция” по Нова. Темата беше за бездомните кучета, в която врякаха няколко кокошчици-активистки и Волен Сидеров в ролята на Вълка, който с прости спекулации и популизъм успя да ги разпердушини за нула време и да прикани българина да излезне на улицата с пушка и да застрелва бездомни кучета.

Първо: въпросът беше формулиран като “Свобода или Смърт”. Що за медийна наглост? Подтиквате хората да “възстанат” срещу кучетата ли? Къде отиде регулацията на “Враждебната реч и езикът на омразата в електронните медии”. Вместо да образовате простия българин, вие го нахъсвате в омраза и противопоставяте две несъществуващи групи – тази на про-кучетата и тази на анти-кучетата, при условие, че целта и на двете е една и съща: да няма бездомни кучета на улицата.

Чета и мненията на зрителите във Фейсбук, ето някои от тях:

“ – ПОМИЯРИТЕ НЯМАТ МЯСТО ПО УЛИЦАТА!!!! КУРШУМ!!!!

– Да се убият. Нито искам да ги храня, нито искам децата да играят в лайна. Хората са по-важни, колкото и да обичат животните…

– Психясали кучкари, кое е по-важно децата ни или помиярите ? Докога ще търпим еко-талибани да тероризират нормалните хора със своята болест ? Докога ???
Вземете 20 кучета и вървете в центъра на Виена да ги храните !

– Какво значи да не убива ме кучета защото са живи същества, по тази логика нека не спрем да ядем заешко,телешко все пак и те са живи същества!?“

Втора медийна безсрамност: когато поставите нарочно изпитан политически оратор да спори с няколко почти сервилни момиченца-кифли, изходът на този телевизионен дебат е ясен от самото му начало. Единствено госпожа Аксиния Боснева, председател на фондация “АФА-България, успя да вземе думата за кратко от Сидеров и другите квачици и да анализира разумно положението с бездомните кучета в страната, както и да представи адекватно решение.

А истината е, че има устойчиво решение на проблема и то не е “Куршум”. Да, изтребването е най-лесно “решение” и то е на припципа “да замажем положението до следващия път”. И да “изчистите” улиците точно след 6 месеца на Пенчо и на Генчо дворните кучки пак ще се заплодят, а кученцата пак ще бъдат хвърлени у махалата, където вече ще е пълно с бездомни и подивели котки, а ако не – с плъхове, които щем – не щем са неизменна част от същата еко-система. От Екоравновесие ще продължават да се почесват, парите за третиране на уличните животни пак ще потъват в черни дупки, а хора отново ще бъдат хапани кучета на безхаберни или неспособни стопани.

Най-бързото и най-лесно решение винаги е краткосрочно и не решава проблема. А за решение, което ще успее да се справи един път за винаги, трябва да се мисли повече, да се работи повече, както и да се случи на всички възможни нива – от общините, през организациите, през медиите, та чак в главите на хората. “Кастрирай и върни” e част от решението: популацията на бездомните кучета ефективно се намалява, както и се намалява и възможността им за групиране на глутници. Световният опит е показал, че тази програма действа, вервайте, и в България би подействала.

А колкото до манипулаторите от породата “Журналист на Нова”: Традицията на спекулативната не-аргументирана реч в България е от десетилетия насам. Тя е затъпила мисленето на обикновенния български европеид до толкова, че когато дойде време за мислене той може само да изврещи някой лозунг от рода “Куршум!” “На оръжие!”, или да защити позицията си с онези изпразнени от смисъл изрази, които се артикулират в медиите ни – “21ви век сме”, “а защо никъде по света не е така?” и “тея са луди”.

Никой, за съжаление, не се сеща да попита онези много здравословни “Защо?”, “Как?”, “Кога?”, “Кой?” и “Колко?”, които са от край време моторът на човешкия прогрес, както и основа на журналистиката. Само чрез тези въпроси може да се проследи причинно-следствената връзка на всеки проблем, за да му се намери адекватно решение за премахването му.

Порода „Българин“

март 30, 2012

Анкета от Холандски новинарски сайт:

“Как да се реши въпросът с българите?”

Със забрана за разплод на български граждани извън територията на България. (12.27%)

С концентрационни лагери. (21.13%)

Като се наложи строг визов режим. (21.5%)

С умъртвяването им, както вече се случи с евреите. (42.85%)

Друго. (1.65%)

Не мога да преценя. (0.59%)

 

 

Шашнахте ли се? Уплашихте ли се? Почувствахте ли се преслевдани като плячка? Добре! А сега поемете дъх…

 

Такава анкета не съществува и се надявам никога да не просъществува. Но тя е вдъхновена от друга съществуваща анкета, в която на питането “Как да се реши въпросът с бездомните кучета?” 42.85% отговарят със “С умъртвяването им, както вече се случи в Пловдив.”.

 

В София и страната има проблем с бездомните кучета. Те са насвякъде, събират се на глутници и се случва да нападнат човек. В Европа и по света пък има проблем с българите. Те също са навсякъде, а като се съберат на чалгийка и контрабандна ракийка, също стават агресивни и готови да нападат. Да не говорим колко страни са пропищели от български наркопласьори, проститутки и престъпници на дребно или едро… Но това е друга тема за друг пост. Позволявам си да направя този паралел между българина и бездомното куче, по-известно като помияр, за покажа мащабите и пораженията от подобно мислене – мислене, което заявява, че най-лесното решение на проблема е умъртвяването на носителите му. И ако убийството на бездомни животни в България се нарича “решение”, то как страните, на които им е писнало от нас, биха нарекли убийството на български помияри в Европа – “решение” или “геноцид”?

 

За да не плямпам просто така, до тук с метафорите. Ако зависеше от мен, безстопанствени кучета нямаше да има никъде в България. Но тъй като това от десетилетия е факт, ето какъв би бил евентулно по-адекватният отговор на проблема според мен, който би го решил не временно, а завинаги.

Първо, правителството и общините трябва да си свършат най-сетне обещаната работа: по-ефективна кастрация, повече приюти с по-добри условия, по-строги закони срещу насилието над животни и изоставянето им, общински електронен регистър (който още не съществува, въпреки че всички кучкари се подлудиха да си чипират кучетата).

Бих добавила: нужни са и медийни кампании, както и образователни часове по гражданска отговорност към животните. Средностатистическият българин (мразя да обобщавам, но тук ще го направя, за което се извинявам) още не е излезвал от времето на дядо ни Вазов и прогресът все още не е достигнал съзнанието му. Единственият му допир с кучета е бил онзи от село, където кучетата са вързани на дебели вериги и никой не трябва да ги доближава, защото са зверове (каквито са представени в българския фолклор).

Та точно този примитивен фолклорен българин на 21ви век, който поради знайни и незнайни причини е стигнал от селото до града, казва, че кучетата трябва да бъдат умъртвени, хвърля отрова в градинките, стреля от балкона си, реже им краката и ги одира живи, защото ТЕ били зверовете.

Има и една друга разновидност на същия българин, по-лека, но също толкова опасна, при която агресията е заменена с глупост. Това е феноменът „Безхаберен Български Кучкар“. Взима си куче, докато е бебе, а после като вече не е сладко и малко, или пък по безброй други причини, го изхвърля на улицата. Същият никога не кастрира кучетата си, а ги оставя да се плодят безразборно, като създава всякакви мелези с потомствени заболявания (дисплазия, рак, и т.н). Такива мелези никой не иска и всеки подритва, защото не са расови, а са помияри. А те се плодят ли, плодят…

А за тези, които искат куче – ако не държите да е расово и да има расово потомство – спасете живота на бездомниче като го осиновите, кастрирайте го и го обичайте.

Не казвам, че всеки трябва да харесва кучетата и самата като кучкар се опитвам да не преча на хората, които се страхуват от тях. Но това, което зависи от гражданите, е да си изградят ясна представа какво означава да се грижиш за животно и какви са отговорностите към него и към обществото, за да се намери решение на проблема. Инак, и да ги изтребят до крак в цяла България, точно след 6 месеца страната пак ще се напълни с бездомни кучета, заради пишман кучкари.

Защото такива проблеми винаги идват от общественото съзнание, което в България е примитивно и озлобено. За радост на други места не е, иначе горната анкета можеше и да е истинска.

 

P.S. Искам да благодаря на прекрасната Ина Генчева за всичките й безрезервни усилия да спасява бездомни животинки и да им търси дом в чужбина. А ние да помислим – след като и кучетата нямат друго спасение, освен да емигрират от България, какво остава за нас…

За Мутрите и Хората

февруари 29, 2012

(Започвам с уточнение: под „мутри“ не разбирам хора, които спортуват във фитнеса или другаде и си „ваят“ телата единствено заради естетиката и здравето. На тези шапка им свалям за упорството.)

Благой Иванов – Багата бил наръган с нож в столично заведение снощи. Инцидентът, казват медиите, станал в заведение на столичната улица „Граф Игнатиев“. В бара нахлули 7-8 души с палки, разменени са били кратки реплики и след това е последвал побой. При боя са наранени и приятели на Багата, които са криминално проявени.

Багата бил известен състезател по самбо и ММА боец, световен шампион от не-знам-коя-си година. Честно казано никога не съм го чувала. Разбрах, че съществува спорт „самбо” съвсем на скоро и то покрай оня тулуп Кубрат и „ексцентричната чалга звезда” Андреа (както в жълтините имат навика да наричат всички тъпи парчета и евтини курви). Даже си мислех, че бил шампион по „самба” и малко се озадачих. Както и да е, не ми е това мисълта.

Значи 8 души нахлуват с палки. С палки, по дяволите, в Центъра на София. Дали са носили и винкели полицията крие.

Това май само в България съм го срещала: никъде другаде не ми се е налагало да им срещам мутрите всеки ден по главните улици в центъра, в новините, във вестниците, по телевизията (Италия може би е изключение, но не е повод за успокоение, че ние се по-добре).

Онея страни си крият мутрите, държат ги в предградия, гета или в затвори. Ние си ги държим на показ. Те не са социален феномен на прехода, те са навсякъде тук, те са на мода, те са лицето на България.

В онея страни мутрите не са повод за национална гордост. При нас те са известни и публични личности. Новината за Багата е на първо място в медиите днес, пращат репортери в Пирогов, обещават продължение на темата утре, и какво ли още не.

Хора, вие наред ли сте? Пичът е бил наръган в бивш мутренски клуб, докато е бил с неговите криминално проявени приятели. Иначе бил „добър и отговорен човек”. Може би с нежна и наранима душа. Може би е поет. Или философ. Но тъй като не го познавам лично, не искам да обиждам момчето. Стискам палци да се оправи.

Та задръстените ни медии се чудиха как да се справят с новината, щото хем световен шампион и цяла България трябва да е с него в този тежък момент, хем е с крива мутра и криво обкръжение. И така от просто мутренско сбиване нещата достигнаха до национален мащаб и драма. И нищо чудно. На малките ни опустяващи 111 000 кв. километра, ние всекидневно се сблъскаме с мутрите им.

Какво друго, като това ни е модел за пример. Модел за премиер…

…А в онея страни мутрите не стават главни секретари на МВР, депутати, министри, премиери. Тук за да стигнеш до тези постове май трябва да замутрееш, по желание или насилствено.

Мутри, не искам да ви гледам мутрите навсякъде, бе!

<span>%d</span> блогъра харесват това: