Пиеса за България в три части

Предлог:

Ще се опитам и в този пост да запазя чувство за хумор, въпреки че няма абсолютно нищо смешно.
И така… Вчера Стефан ми прати смс, че има 2 билета за “Стриндберг в Дамаск” и че ще ме чака във фоайето на Сфумато в 18.45.

Част Първа: Убийството в Перник

В 18.00 часа вече бях готова за излизане и за да отбия време загледах новините по БНТ. Равносметката от трагедията в Перник: убито момиче и самоубил се похитител. Изключително кофти история. Потресаваща. Показаха и майката на починалото момиче, някакъв журналист й зададе редица идиотски въпроси със студен и безразличен глас. Казаха, че била отвлечена с цел изнудване, но когато часове след отвличането похитителите осъзнали, че нямат средства да се грижат за жертвата си, я убили (!?!)
От МВР не можаха да измислят по-голяма тъпотия.
Но най-противното нещо беше изказването на Борисов – сърдит е той на семейсвото на жертвата и чака извинение от тях, защото са се осъмнили в ефективността на МВР. Чак и полицейско куче имало, и добре че го е имало, защото и то е търсило трупа. Да се дадат пържоли на кучето за награда. Веднага.
Хванах се за главата. Знам, че България е държава на безгранична тъпота, ама то и тя трябва да има граници. Кога се озлобихте така срещу гражданите си, Гусин Премиер? Извинения искате ли, че българите са дотолкова огладняли, овълчали и озверели, че да се стига до подобни ситуации. В този случай всички до един сме жертви, жертви на една огромна омраза и жестокост, насочена към всеки от нас.
Присетих се за един цитат от Капитал-а от тази седмица. Харалан Александров пише: “Не познавам Борисов и ми се струва неетично да коментирам човека зад маската, който може би е културен, образован и деликатен, но успява да опази това в тайна, докато поддържа един карикатурен публичен образ, за да осигури подкрепата на лумпенизирания електорат”.
Току що, пишейки думата “премиер” направих грешка и написах “примирен”…

Част втора: Такситата

Стана 18.30 и звъннах на 91280 за такси от Центъра до театър Сфумато.
- Театър кой? – попита ядосано телефонистката.
- Сфумато.
- Кой?
- Сфумато.
- Ама къде е това?
- Зад Заимов. Градинката на Заимов. При театър София.
- Кой?
- Сфумато, Заимов, театър София. Просто ми пратете такси. – започнах да се изнервям.
- Ооо, ама яяяяяя. – каза тя и ми затвори.
Побеснях. Някаква загубена телефонистка ми бойкоборисовничи по телефона. От кога и на тях трябва да се извиняваме, защото не са чували имената на театрите ни?
Звъннах отново, вдигна ми друга телефонистка.
- Добър вечер, може ли да ме свържете с някой от отговорниците ви.
- Защо? – що за малоумен въпрос, нали уж съм в правото си, клиент съм. А да, забравих. Че от кога клиентите имат права?
- Защото искам да се оплача от ваша колежка.
- Ама от такситата ли?
- Не, от централата ви. Не се бойте, не сте вие. – идеше ми да добавя “за сега”, но се сдържах. – Кажете с кой трябва да говоря?
- Ама сега не може.
- Ама как така не може, госпожо?
- Ми няма с кой, те всички спят. – тук вече ми идеше да заблъскам телефона в стената.
- Дайте ми телефона на отговорника ви, аз ще го събудя.
Тя се предаде и ми го продиктува. Звъннах, разбира се никой не вдигна. Отказах се. Отказвам се от правата си – ето ви ги, всичките, доброволно.
Вече закъснявах за театъра.

Част Трета: Театъра

Пиесата беше покъртителна. Актьорите се раздадоха. Елена Димитрова ме остави без думи. Няма да ви разкажа нищо повече, идете и вижте сами.
След края изчакахме Елена и седнахме на по чаша вино, чашата, разбира се оказа повече от една. Да присъствам на този разговор беше най-хубавото нещо за деня ми. Поезия, литература, театър, кино, философия, музика.
След като Елена си тръгна, Стефан ме попита:
- Е, как ти се стори тя?
- Супер е.
- Исках да се запознаете, за да видиш, че и тук още има готини мислещи хора. Искаш ли да ти кажа колко й е заплатата в театъра?
- Не. Не искам да знам.
Направо ми се ревеше. България не търси таланти, тя ги убива в мизерия. Живеем в един малък холокост за “готини мислещи хора”, обречени доживот на заплата от театъра.
Елена, пожелавам ти много успех с номинациятата ти в Икарите.

Епилог:

Егати криворазбраната реалност. Трябва да се извиняваме на управляващите ни, защото сме били убити.
Озверели, и ние да се надяваме, че премиерът ще ни метне пържолка.
Управлявани сме от съсловието на таксиметрови телефонистки и не можем да си потърсим правата, защото ние всъщност нямаме права.
И дано, дано на никой не му се случи да се роди мислещ тук, няма по-лошо проклятие от това.